„Жетварят“. Видях го за първи път през 1980-а. Великолепна картина с маслени бои от Владимир Димитров – Майстора. Към 70 на 50 сантиметра. Засмян селянин с високо чело. На къра, на нивата. Зад гърба му – планина и облаци.

Кой, кога и по какъв повод го е подарил на „Поглед“ – не зная. А може и да е купен... Но през 80-те вече бе в кабинета на тогавашния главен редактор Генчо Арабаджиев – на първия етаж на къщата на улица „11 август“ 6 в София.

Беше във втората вътрешна стая вляво след влизането през входната врата. После главните редактори „се качиха“ на втория етаж. И „Жетварят“ с тях – и при Любен Генов, и при Николай Тодоров, и при Евгений Станчев.

През 1991-а – при преместването на редакцията на площад „Славейков“ 11, картината е последното от вестника, което лично Станчев изнася от опразнената вече прежна сграда.

Пред погледа и в присъствието на тоя жетвар 20 години минаваха всички обсъждания на плановете за поредния брой, главните редактори четяха и те коректурните страници в петък следобед, пак в тая стая ставаха и всички срещи с гости на шефовете „на четири очи“ – с външни посетители, с хора от редакцията, там звъняха и телефоните-„петолъчки“, по които се обаждаха големите началници от ЦК на управляващата партия. 

„Жетварят“ е изслушвал най-потайните приказки, нареждания (друг въпрос е доколко те се спазваха или не), там са се изричали най-трудните за изричане думи...

Тоя усмихнат герой на Майстора бе една от емблемите на вестника. Беше като „главата“ с компаса на „Поглед“. Той бе добрият му дух, който знаеше всичко. И бдеше над обителта и когато от нея вечер си отиваха всички.

А привличаше очите на всеки още с влизането му в стаята. Така го бе изографисал Владимир Димитров. За последен път видях картината през февруари 1991-а, когато напуснах „Поглед“. Още я стопанисваше Евгений Станчев.

Вестникът умря през 1996-а. Миналата година излезе сборник „Поглед“ завинаги“. Там – макар и черно-бял – може да бъде видян и „Жетварят“. Съставителите пишат: „Къде ли е сега?“ Отговорът, за радост, е добър: В СБЖ – в стаята на председателя на организацията.

За ценителите – в пари струва вероятно петдесетина хиляди лева, че и повече. Но никой и да не помисля да стига до него – хаир няма да види. Това е равносилно на посягане на свщена икона. В него са всички тайници и неразгадаемата от непосветени алхимична рецепта за успеха на една легенда.

Президент и княгиня

В редакцията ни идваха какви ли не хора. И неудачници, и несретници, и знаменитости. При първото й пристигане у нас (тогава тя всъщност проучваше как ще се приеме завръщането в България на брат й – Симеон II) княгиня Мария-Луиза се озова и в „Поглед“. Явно имаше добри съветници.

Трябва да е било през 1990-а. Когато влезе, бях случайно в преддверието. Придружаваше я съпругът и г-н Хробок, мъж като скала, един частен охранител, който по-късно се самоуби, а от улицата ги съпровождаше колегата ми Енчо Господинов.

За посещението се знаеше предварително, разбира се, интересът бе много голям и аз си позволих (всъщност забрани нямаше от никого) да поканя да присъства и приятеля си от войниклъка Стоил Сотиров – днес известен юрист, преди няколко години бе и председател на Съюза на юристите в България.

Ръкувахме се с княгинята, казах й, че е добре дошла, покойният фоторепортер Борислав Василев ме е увековечил за спомен, събрахме се в стаята на секретарите-оформители и там, може би повече от час, разговаряхме – цялата редакция – с царската сестра. Подобни особи у нас не си бяха идвали от 45 години...

Мария-Луиза преливаше от любезност, пи чай или кафе, имаше май и минерална вода и бяло вино, не отказа и сладки, а фоторепортерите са я уловили да разглежда и първата страница на най-новия излязал брой. Челното заглавие гласи (на латински): „О, темпора, о, морес“ – „О, времена, о, нрави“.

Изпратихме я по живо, по здраво, като преди това мнозина си взеха и автограф от нея, моят приятел – също, и следващия понеделник публикувахме голям материал за посещението й.

Годни по-късно – във Военния клуб, пак се видяхме, припомних й в удобен момент срещата й и я помолих да се подпише върху официалната покана, дадена ми от един от организаторите – покойния днес роялист Георги Тахов, добър мой съсед, колега и приятел.

Отказа. Рече, че автографи не давала. Любвеобилната княгиня се бе променила. Мария-Луиза Хробок(ова) потвърди мъдростта на латинците. За разлика от съпруга си – образец на добро възпитание и отзивчивост. За разлика и от брат си, когото можете да наречете и Симеон Сакскобургготски или Симеон II.

ххх

Такъв, какъвто го помня от първата ни и единствена лична среща, сигурен съм обаче, че си е останал Жельо Желев. Бе вече президент и организирахме изложба на картини на близък приятел на една от дъщерите му в редакцията.

Пристигна малко преди определеното време, бе засмян, разговорлив, щастлив от предстоящото радостно събитие. А охрана май тъй и не влезе с него. Махам „май“, защото една снимка от архива ми потвърждава: на нея съм през цялото време зад неговия гръб и непосредствено до жена му. Това, ако не знаете, е едно от ключовите места на бодигардовете. Имаше и такива времена...

Шампионки – статуетки

Освен политици, навестяващи ни нерядко, в редакцията постоянно си имахме и световна шампионка – колежката Виолета Еленска. Най-добра в света по гимнастика, тя работи години наред в спортния отдел.

Стегната, ведра често канеше за по-малък материал или за „Гост на „ПОГЛЕД“ златни хубавици. Като неземните фигурки, които ваеше съседът ни на улицата – прочутият и тогава, а още повече днес скулптор Георги Чапкънов.

Къде, къде, канеше ги Виолета все в зимната ни градина на втория етаж – стая 3 на 2 метра, с южно изложение, със стъклени стени и голяма плетена маса с плетени столове около нея. Там бе винаги тихо и хладно лете – идеално за спокоен разговор.

И точно там се явяваха като оживели видения Лили Игнатова, Диляна Георгиева... Нежни и красиви като кошути в някогашната градина за нежни орхидеи, капризни белолисти столетници и влюбени в слънцето палми...

Подаръци за депутати

Понеже бяхме като шила в торба, след 1989-а и непосредствено преди свикването на Великото народно събрание решихме да отпечатаме бележници за всеки от народните избраници.

Бяха към 500, 400 – за народните представители, стотина – за резерв, архив, за зор-заман. 20 на 12 сантиметра, с по стотина страници и гъвкави пластмасови корици. В два цвята. Тъмносин и вишненочервен. И – с емблемата на „Поглед“ върху всеки, разбира се.

Подарихме ги, добавихме и по една химикалка с надпис „Поглед“ на нея, направихме си така и реклама, разбира се, никой не ги върна, а какви мисли и виждания е отбелязал в тях по време на заседанията, времето през последните 22 години показа... Още пазя един от тях.

За спомен от Кройф, Мастрояни, Орнела Мути

Писал съм за вързопите с използвани вече материали, които опаковаше след всеки излязал брой на вестника Иван Вапцаров. И как те се пазеха в „Документация“-та. Там имаше много драгоценности.

От спортния отдел, да речем – листчета с благопожелания от Франц Бекенбауер, Йохан Кройф... От осигуряваните от кореспондентите на БТА по света интервюта за рубриката „Гост на „ПОГЛЕД“ – пак добри думи и собственоръчни, оригинални подписи на Орнела Мути, Марчело Мастрояни, Нино Манфреди, на изпълнители на роли от нашумялата навремето италианска поредица „Октопод“, в която блестеше Микеле Плачидо...

Румен Михайлов – агенционният кореспондент в Рим, бе особено активен и пробивен и за него нямаше прегради по пътя и до най-своенравните и неразговорливи знаменитости.

Къде ли е всичко това? Опази ли го някой след ликвидацията на „Поглед“? За разлика от съдбата на „Жетварят“, боя се, че трябва да напиша -- „не“.