Беше някога, толкова някога, колкото 32 лета. Тогава СБЖ организира конкурс за репортери в изданието си „Поглед”. Спечелилите първите 2 места биваха назначавани за година, изпитателно.

А в зависимост от представянето им се решаваше сетнешната им съдба. Заплата - 150 лева. Плюс пари за език. Който го знаеше, разбира се.

Тия пари - между 12 и 20 лева месечно, точната сума ми се изплъзва, но трябва да е нейде по средата, ги получаваше всеки, който представеше диплома за завършена езикова гимназия.

Тогава в София за Английската, например, всяко лято за 130 места се бореха 1300 кандидати. Успяваше един от десетима. А добавката я даваха, даже и да не я искахте. Полагаше ви се - такава наредба бе излязла и влязла в сила.

Ако знаехте 2 езика - 2 х 15 лева: 30. Но не повече! Можеше да владеете 5 или повече езика (моят баща, например, бе полиглот), но вземаше като архитект - след като бе преминал жесток по трудност изпит, езикова гимназия не бе завършил - добавка за 2 езика.

А и за всяко интервю, да речем, направено на западноевропейски език, за руски вече не си спомням, автоматично хонорарът на публикувания материал се качваше с 50 на сто. Добавка от 1/10 или 1/5 към заплатата не бе за пренебрегване. Не е никак за пренебрегване и днес.

В СБЖ вървяха курсове по английски

А и с някогашните хонорари всичко ставаше още по-добре. И се насърчаваше любознанието. Неслучайно във фотоархива на покойния колега Тодор Славчев могат да бъдат видени снимки от откриването на курсовете по английски и френски в Творческия дом на СБЖ в Банкя в края на 60-те.

Първоначално групите, съдейки по фотографиите, били по 20-25 човека. От погледарите там разпознавам Иван Делчев, в по-късни времена знам със  сигурност, че е ходил на курс по английски и колегата ми Желяз Сагаев. Тая практика секва някъде около 1980-а.

Причината не знам. Който знае повече, да каже... Днес английски "знаят" всички. Затова ще ви разкажа как минах през Сливница за Лондон. Беше 1987-а. Моят приятел и състудент Любен Николов завеждаше по онова време кореспондентския пункт на БТА в Лондон.

Шефът на "Вътрешна информация" в "Поглед" Иван Ганев -удивително пробивен и изобретателен човек, лека му пръст! - бе уредил да пускаме във всеки брой по една реклама на БГА "Балкан". Срещу това получавахме безплатни самолетни билети от фирмата до всички градове, до които тя имаше полети. До Лондон имаха. Разгеле!

Издадоха ми международен паспорт момичетата от "Международния" отдел на СБЖ,оглавяван от Снежана Тодорова (тогава бяха 3 - тя, смуглата Венцислава Бърдарова и руса и светлоока рускиня, чийто имена времето е изтрило от спомените ми), пак те ми осигуриха със съдействието на заместник-председателя на организацията ни Стойне Кръстев виза и застягах багажа си.

Любен Генов се опита да ми помогне

Но не било писано да стане. От тогавашното Районно военно окръжие (РВО) към изчезналия отдавна Кирковски райсъвет получих повиквателна за 20-дневен запас. В Сливница. Къде бяха същинските учения обаче няма да кажа за нищо на света, въпреки че вече сме членове на НАТО и съюзници с тях, защото съм капитан от запаса. Вразите никога не спят.

Та дойде повиквателната тъкмо по времето, когато ми предстоеше да летя. Пък и визита имаше точно определена продължителност. "Изтечеше ли", трябваше нова.

Главният редактор тогава - Любен Генов, като разбра веста, написа писмо до началника на окръжието, в което обеща, че ще си отбия повинността няколко месеца по-късно. След като си свърша журналистическата работа. И помоли да бъда освободен от тегобата. Кратко, ясно и почтено. По мъжки. Най-отдолу: четлив редакционен печат и неговият отривист подпис.

Окрилен, понесох писмото - чукнато на най-пищната погледарска бланка, лично до адресата. Той пък бе мой познат от войнишките ми години и бях сигурен, че нещата ще се наредят по мед и масло. Че ще прояви тъй естественото необходимо разбиране.

Старият ми познат прочете текста и каза - "не". Всеки можел да му донесе такова писмо. Не вярвах на чутото, не вярвах на очите си, но нищо не можех да сторя. Върнах се в редакцията попарен, осланен. А Любен Генов побесня. Каза ми, че чакал в най-къс срок официален отговор на официалното си писмо.

Ех, трябваше да отида в запас

Оказа се обаче, че полковникът (за разлика от Маркесовия герой от "Никой не пише на полковника") няма никакво намерение да пише каквото и да било. И остана верен на ината си. И на кройката си, която излезе, че била с ширината на теснолинейка.

Всичко описано ми струваше нерви на килограм, отидох запас, спах в пролетния мраз в палатка (със защитен цвят, разбира се), а колкото пъти го срещнех тоя офицер след това в квартала си - вече не го познавах. Беше се самозачеркнал в списъка на познатите ми.

А милият Стойне Кръстев, с когото никога тъй и не се срещнах и не се познавахме въобще, за пръв път, както ми каза много по-късно Снежана Тодорова, втори път писал до паспортните служби на МВР, издадоха ми втора виза (небивал дотогава случай!) и в един майски ден - въпреки Кирковското РВО, все пак кацнах в Лондон.

Бях там 2 седмици, никой от местните хора не се опита да разбере каквото и да било за военните потайности на Сливница, върнах се и написах 10 материала - за "Поглед" и списание "Български журналист".

На кралски прием

След втората публикация в "Поглед" (всяка бе на цяла страница на вестника и илюстрирана) аташето по културните въпроси в посолството на Великобритания у нас ме покани на обед. Дотогава - без да се хваля - подобно нещо в отношенията на кралството и "Поглед" не се бе случвало.

Посъветвах се със заместник-главния редактор Евгений Станчев, той ми даде един телефонен номер в Министерството на външните работи и ми каза да звънна на него, от там се направиха на важни - да съм се обадел пак след 2 дни, но накрая кандисаха - можело да ида. Добре че поканата бе направена достатъчно рано...

Обядът бе в ресторант в центъра на града - недалеч от Съдебната палата, и на него, освен домакина, присъстваха (ха познайте защо) и двама колеги, които знаех по име, но никога не бях зървал очите им: покойният Ненко Сейменлийски и Б.П. Вторият е жив и не съм мнителен, че да ставам подозрителен за неща, които тъй и не могат да се докажат.

Оттогава - в продължение на 4-5 години, редовно получавах покани за националния празник на Обединеното кралство, за рождения ден на кралица Елизабет II. Тогава посолството на англичаните бе на булевард "Васил Левски".

Поканата ми я носеха в редакцията куриери, предаваха я на ръка, на белия като чист сняг лист пишеше "Лично", а текстът върху твърдото картонче вътре бе калиграфски изпипан. Най-отгоре: варакосаният герб на кралството. Винаги канеха и мен, и съпругата ми – никога не се замислих откъде знаеха, че съм женен, а не ерген.

Мобилни телефони още нямаше

А най-отдолу: загадъчното RSVP. Значело, разбрах малко по-късно - "Отговорете дали ще можете да присъствате, моля". Френско съкращение, част от дипломатическия етикет. Срам не срам, нито веднъж не известих, но пък и не пропуснах нито един празник.

Бяха хубави лета, моравата в задния двор - прохладна, домакините - неизменно любезни, а веднъж се подписах и в огромната книга за гости, поставена на масичка в малко сумрачния, но пък прохладен лете коридор на старинната сграда. Друг път такъв ритуал нямаше.

На прием - като на прием: питиета, чевръсти сервитьори, хапки на таблички, всички – на крак, прави, никакви маси и софри, изключим ли застланите с бели покривки поставки за чашите, чиниите и салфетките... От гилдията ни - не повече от двама-трима, един от които обикновено бивш кореспондент на БТА в Лондон.

А дойдеше ли време за раздяла, за високопоставените гости извикваха дискретно с мегафон колите с дипломатическите им номера, те се плъзваха безшумно със стотиците си конски сили под арката досами парадната врата и сетне потегляха със стопаните си.

Не забравяйте, че по онова време мобилни телефони още нямаше. ...А ние с жена ми излизахме на тротоара на булеварда и - за да не падна в очите й - властно вдигах високо ръка като английски полицай. Тъй че и най-своенравният нашенски джигит в тогавашните таксита спираше на мига с риск на следващия ден да трябва да поправя спирачките си на сервиз.

Сядахме отзад, разбира се, а аз казвах небрежно, ала непреклонно: "Добър вечер! Към Павлово, ако обичате..." Защото липсата на кола може и да е до време, но вежливостта никога не бива да се забравя.